Това е удивителната история на една къща в Родопите и като всяка история вероятно и тази е окрасявана къде с неправилно разбрани и грешно запомнени събития, къде както на разказвачите по им е харесвало. Но, казват, село Проглед е създадено и малко на инат, донякъде спонтанно и най-вече заради егото и харизмата на един поп…
Последните десетилетия на 19 век, в Родопите скотовъдството е основния поминък и селяните са харчели всеки спестен лев за две неща – за ливади, храна за добитъка, който им е осигурявал прехраната, и за гори – така нужните им дърва за през дългите зими… Тогава, малко след Освобождението, по баирите на околната местност Рожен е минавала българо-турската граница и то чак до началото на 20-век. По-заможните от едно близко село до Проглед, село Соколовци, което остава турска територия, са имали пасища около Рожен и към поляните на Проглед и покрай тези пасища също и летни къщи – и досега ги наричат колиби…
Една вечер в кръчмата в Соколовци, попът подпийнал ги подкукуросва*, че трябва да живеят в свободна България, вдигат се от масата, будят деца и жени, подкупват с две бутилки ракия турските заптиета, пазещи границата, минават през Рожен** през нощта и се настаняват в тези колиби… С парите от овцете, основно от вълна, която е имала много по-голяма стойност тогава от месото и особено от млякото, започват да изкупуват терените ливада по ливада, където в момента е село Проглед.
Четирима братя, едни от основните участници в заверата покрай попа, купуват големия парцел на центъра на селото, до църквата и над хорището, т.е. основния площад. На този парцел в четирите му краища строят четири къщи заедно и когато ги завършват окончателно, едва тогава „хвърлят чоп“***, на кой коя къща се пада… После жените им си разделят вътрешния двор, коя къде искала картофите да си сади, коя къде фасулът й бил по на слънце, на коя къде малините не ѝ мръзнели и така десетки години стопанисват тези имоти. Без видими граници, без огради, в зависимост от предпочитания, капризи и желания, но винаги в някакъв естествен и ежедневен консенсус. Три от тези четири къщи още са запазени, две се обитават, четвъртата е трябвяло да се събори… за да се превърне в „Килис Яна́“…
Идеята за възстановяване на къщата винаги е била част от разговорите в семейството на собствениците брат и сестра – Даниела и Петър Славови, когато след повече от 10-на години на бавно и кротко изчистване и регулиране на наследства, граници, документи, те приключили с тази формална част, стигнали и до по-конкретните въпроси, а именно как точно да я направят „Килис Яна́“. Отговорът на въпроса за архитектурата бил в съседния двор. Там и в момента стои една много красива и много стара плевня. (Собствениците се надяват дано никой, някой ден да не реши, че му пречи, или че не му върши работа и да я събори…) Тази плевня е много характерна за региона. На два етажа, долният е изграден от камък и се е използвал за обор на животните и горният – от чамови на дължина заковани дъски, добре почерняли от времето и артистично понакривени. Още по-характерен е двускатният покрив с много по къс северен скат… И досега хората не могат да открият меродавно обяснение защо северният скат е по-къс, вероятно за да не задържа много сняг, тъй като от юг се топи по-бързо. С други думи, архитектурата на „Килис Яна́“ е изкопирана от силуета и конструкцията на тази плевня. При строителството в последствие, собствениците много искали да използват материалите, които са били ползвани преди при направата на къщите в селото и най-вече същият камък за градежа и същите тикли за покрива… Някои от „технологиите“ доста са озорили съдържателите на къщата – гредите за покрива, както всички наоколо ги съветвали, от чам, трябвало да са сечени на третата нощ след пълнолуние… За да има точно толкова смола, колкото е достатъчна за да не гният.
После се оказало, че камък намерили, но няма вече кой да го гради – трудоемка и сложна направа. Довели им един стар майстор, дядо Едем към осемдесет годишен, от село Върбина. Той дошъл с всичките си синове, внуци и зетьове.. Мислели си, че набързо ще я вдигнат… Да, ама само той слагал камъни и градял, останалите още занаят учели и само подавали…
“Няма случай, в който да не погледна този градеж и да не се възхитя на майсторлъка на този старец… Вижте само ръбовете на къщата как са, като с компютър чертани… И още помня как веднъж бяхме седнали до чешмата пред църквата и той почивайки си с цигара ми каза: „Много хубава сте я направили тази къща момче, ама стрехата, защо толкова къса сте я оставили?“… И досега я мисля тази стреха… След това тиклите, къде да намерим тикли, къде да намерим кой да ги нареди… Никой вече не ползва тикли защото течали и никой вече не помни как се редят… Отне ни месеци докато стигнем до един дядо в Смолянско, който си беше вече развалил стария покрив, течал е и ни го продаде и до една група от млади момчета от региона, които се занимават основно с реставрация на стари къщи…” – разказва Петър Славов.
Името го избрали лесно, топонимът „Килис Яна́“ – някаква смесица от турски, гръцки, родопски диалект на българския език, която означава „до църквата“. Не само, че къщата е само до църквата, но по този начин искали да подчертаят и наличието на самата църква – също много стар и впечатляващ архитектурен обект в село Проглед. Хем величествен, хем ненатрапчив, хем скромен, хем респектиращ.
За интериора – от една страна стремежът е бил отново да се ползват само естествени материали, дърво, а от друга желанието е било да се акцентира върху нещо много характерно за Родопите и нещо, което за съжаление не винаги се разбира и не винаги се интерпретира правилно и задълбочено, а именно дългото и мирно съществуване на различните етноси по тези земи – българи, помаци, юруци, турци, гърци, евреи… Но и преселенията и пътуванията на местните овчари през зимите към Беломорието и на приижданията на зидарите летата към планините… Този богат обмен на култури, навици, традиции, езици, бит са търсили домакините до някъде да пресъздадат и в интериора… Затова докарали подови настилки и бани от сефарадските евреи… (Малко хора знаят, че град Солун и околностите са създадени и развити от същите тези сефаради, прокудени през 15 век от испанския кралски двор и от Инквизицията.)
Докарали любопитните за много хора ислямски плочки от град Кютахия от Западна Турция, сложили столовете от егейските острови край беломорска Тракия, допълнили с родопските мотиви и шарки при текстила… И накрая чановете! Може ли къща в Родопите без чанове… въпреки, че се приемат за сувенирен предмет, а всъщност съществуването им е нещо много по-дълбоко… Вече се е създадала и традицията, гости и приятели, идвайки в къщата, да оставят чанове. Хайтов ги описва много добре в разказа си „Калинкините чанове“. Други намират, че звукът им действа като наркотик и пристрастява… Че има чанове, веднъж като ги чуеш и те преследват навсякъде, че те карат да правиш безразсъдни неща.
Собствениците казаха, че имали майстор дърводелец, който спял в съседна къща, покрай строителството на къщата при тях нямало къде… Та той така се бил влюбил в един чан, че въпреки многократните откази на домакинята да му го даде, продаде, подари… накрая го откраднал, не могъл да устои на изкушението, и прекрасно знаейки, че още на следващия ден всички ще са убедени кой и защо го е направил и че ще трябва да го върне…
*подстрекава
**там където в момента се провежда големия Роженски събор
***жребий
Историята специално за artcafe.bg написа Петър Славов. Той е и основния двигател всичко да се случи във вида, в който е Килис Яна́, а Даниела – сестра му – допълвала и подреждала интериора. Всичко, което той предлагал, толкова много пленявало Даниела, че нямало как резултатът да е друг…
Когато има вдъхновение и любов, всичко е постижимо.
Търсете вдъхновението!
